Сатурнова дупка

Дали има прераждане?

Дали искам да има?

Пролетта ме възражда

след поредната зима.

Сетне лято и есен

спретват тъжно надлъгване.

Страх от смърт? Че какво

по-естествено тръгване?

Всичко вече видях.

Съществувам в случайности,

подредени в стена

от житейските казуси.

Нямам личен багаж:

прах с праха ще се слее.

Казват : няма душа –

торсионно поле е.

Шепа стихове само

на хартия остават,

като тънка бразда -

една мъничка слава.

Не, не се съжалявам.

Равно пулсът ми тупка.

Уморен динозавър

в сатурнова дупка.

Заблудите най-трудно си прощаваме, -

недостижимата харизма мами.

Дали докато с тебе се сближаваме,

сродяват се житейските ни драми?

Или копнежът по любов забравена

като живец по вените потича?

Дали ще съберем от две измамени

сърца, едно, което да обича?

17.02.2009г

За гъбите и хората

От малка различавам гъбите,
а хората – не се научих.
Кога са честни, кога лъжат, -
все още карам на налучкване.
И, въпреки че, все приказват,
че гъбите ни са мутирали -
отровните си го показват
със признаци за ориентиране.
С тях бих се справила по-лесно...
Но съм си главната виновница,
приятелство, любов и честност
че бъркам със отровни двойници...

Приспивна, за сърцето...

Поспи, сърце...Сега си у дома -
в гърдите ми на топло скрито.
Аз песничка измислих ти сама,
мелодията в такт е с твоя ритъм.

Поспи, сърце.Умората тежи, -
понякога объркваш своя удар.
Какво ти тегне..? Само ми кажи -
аз болката далече ще прокудя.

Ще ти попея за добрите дни,
когато си примирало от трепет.
Ти само тихичко ми пошепни,
че още помниш лятната си дреха.

Спомни си как променя се светът,
когато те обичат и обичаш.
Как всеки път е като първи път
и думите с вълнение изричаш...

А аз ще те люлея...Ти поспи.
И, моля те, в съня си не умирай...
Ще има още много топли дни.
Повярвай в песента ми. И не спирай.

Сънувах се в картина нарисувана,
поставена в уютна гостна стая.
Ти влезе там и някак непринудено
се взря, и моят образ те омая.

Дочух те, как на себе си говориш,
че вече си ме виждал някъде.
Очаквах и да назовеш художника,
със багрите си моя дух облякъл.

Но ти прошепна само : „Как бих искал
и във живота си да те познавах...”
Рисувани сълзи в очите плиснаха
и бавно от картината излязох...

Сляпа неделя

Ти си моята сляпа неделя...

Не, недей ме разбира погрешно, -

това нищо у мен не променя,

тъй е трябвало – с теб да се срещнем.

Не упреквам съдбата, ни тебе, -

а напротив, - усещам се жива.

Да ми спомнят ми беше потребно,

че забравих да бъда щастлива.

Знам, че много неща ни разделят, -

може после да страдам напусто,

но си моята сляпа неделя,

и не искам сега да те пусна...

21.03.2009г