За гъбите и хората

От малка различавам гъбите,
а хората – не се научих.
Кога са честни, кога лъжат, -
все още карам на налучкване.
И, въпреки че, все приказват,
че гъбите ни са мутирали -
отровните си го показват
със признаци за ориентиране.
С тях бих се справила по-лесно...
Но съм си главната виновница,
приятелство, любов и честност
че бъркам със отровни двойници...

Приспивна, за сърцето...

Поспи, сърце...Сега си у дома -
в гърдите ми на топло скрито.
Аз песничка измислих ти сама,
мелодията в такт е с твоя ритъм.

Поспи, сърце.Умората тежи, -
понякога объркваш своя удар.
Какво ти тегне..? Само ми кажи -
аз болката далече ще прокудя.

Ще ти попея за добрите дни,
когато си примирало от трепет.
Ти само тихичко ми пошепни,
че още помниш лятната си дреха.

Спомни си как променя се светът,
когато те обичат и обичаш.
Как всеки път е като първи път
и думите с вълнение изричаш...

А аз ще те люлея...Ти поспи.
И, моля те, в съня си не умирай...
Ще има още много топли дни.
Повярвай в песента ми. И не спирай.

Сънувах се в картина нарисувана,
поставена в уютна гостна стая.
Ти влезе там и някак непринудено
се взря, и моят образ те омая.

Дочух те, как на себе си говориш,
че вече си ме виждал някъде.
Очаквах и да назовеш художника,
със багрите си моя дух облякъл.

Но ти прошепна само : „Как бих искал
и във живота си да те познавах...”
Рисувани сълзи в очите плиснаха
и бавно от картината излязох...

Сляпа неделя

Ти си моята сляпа неделя...

Не, недей ме разбира погрешно, -

това нищо у мен не променя,

тъй е трябвало – с теб да се срещнем.

Не упреквам съдбата, ни тебе, -

а напротив, - усещам се жива.

Да ми спомнят ми беше потребно,

че забравих да бъда щастлива.

Знам, че много неща ни разделят, -

може после да страдам напусто,

но си моята сляпа неделя,

и не искам сега да те пусна...

21.03.2009г

КАРМА

Създадох те, за да не съм сама.
И тръгнахме така през вековете.
Ти захитря и стана господар,
а аз на робство се обрекох.

Веднъж ти беше скитащ музикант -
от думи хорски с теб далеч избягах.
Оставих дом, и майка, и баща,
но любовта към тебе не предадох.

Заради тебе влизах в манастир,
дори за вещица ме набедиха.
Аз следвах те във битки и във мир -
животи много тъй се изредиха..

Но все не можех да ти угодя -
веднъж да сме щастливи двама.
Все тежка беше моята съдба
и свършваше с жестока драма.

А днес съм... кобра! Ха сега!
Но пак съм с теб по разни панаири.
Лениво клатя гъвкава снага,
когато твоя милост ми засвири.

А ти дори не знаеш, че съм аз...
И ето - пак за нещо съм ти нужна.
Свири, свири... Поклащам се в захлас,
но чувство ново в мене се събужда.

В главицата ми змийска зрее план :
и в тоз живот щом нямам любовта ти,
когато свърши твоята свирня,
във вечността отново ще те пратя...


2004г

© Елеонора Княжева

Wish You Were Here

So, so you think you can tell
Heaven from Hell,
blue skies from pain?

Can you tell a green field
from a cold steel rail?
A smile from a veil?
Do you think you can tell?

Та, мислиш, приятелю,
че различаваш
Рая от Ада?
Небесата сини от болката?
Дали различаваш
зелените поля
от оградата стоманена?
Усмивката от маска зад воал?
Вярваш ли, че истински ги различаваш?


And did they get you trade your heroes for ghosts?
Hot ashes for trees? Hot air for a cool breeze?
Cold comfort for change? And did you exchange
a walk on part in the war for a lead role in a cage?

И кой те караше да изтъргуваш
героите за призраци?
Пепелта от жарава
за гори да смениш?
Горещ въздух
за хладен бриз?
И замени с удобната прохлада
желанието за промяна?
И своята малка роля във войната срещу
главна роля, но в клетка?

How I wish, how I wish you were here.
We're just two lost souls swimming in a fish bowl,
year after year,
running over the same old ground. What have we found?
The same old fears,
wish you were here.

И колко ми се иска днес да беше тук.
Като две изгубени души сме с теб,
плуващи в буркан за златни рибки,
година след година.
Уж тичаме напред, а се въртим все в кръг
по познатата стара земя
И какво намерихме?
Освен страховете си стари
А колко ми се иска ти да беше тук...

Вятър

посвещава се на comma
http://comma.blog.bg/

От вятъра се ражда свобода.
От вятъра поражда се и буря.
Веднъж завихря мелнични крила,
а друг път хълмове самотни брули.

Той див и непокорен е, и сам -
недостижим във свойта орисия.
Утихне ли, обаче, става ням
и не е вече вятър. Не стихия,

а само полъх. Но, дори това
прощавам на самотния си вятър.
Щом с мен е - аз не съм сама,
а волна птица горе в необята...