Когато телефонът е излишен,
а думите във въздуха увисват,
и трудно може с тях да се опише
това, което толкова ми липсва,
тогава сядам тихо на балкона
и се заслушвам в шумове банални -
така илюзии ненужни гоня
и се завръщам в старата реалност.
А тя, макар и хладна, ме подсеща,
че има в нея място и за мене,
че може би от поглед губя нещо
и другаде са моите проблеми.
Когато се науча да обичам
не другиго, а себе си (за Бога!),
тогава ще са думите различни,
тогава и без телефон ще мога!
2004г
© Елеонора Княжева
