Защо към хората, които са ни близки,
изричаме най-тежките си думи?
А сетне да изчезнат ни се иска,
ъглите островърхи помежду ни.
На близките, при все, че ни прощават,
остават скрити белези в душите.
Невидими, макар, ги загрозяват,
с конците бели кръпките съшити.
Защо към хората, които ни обичат
не се научим да сме най-добрите?
Не жалки съжаления да сричаме,
когато Бог в отвъда ги повика...
13.04.2009г
© Елеонора Княжева
Играх театър. Истина ти казвам.
Ядосах се...Избълвах сто лъжи.
Така адреналина си изпразвам,
когато на душата ми тежи.
Недей ме слуша – думите са вятър,
и вече се намразвам за това.
Излъгах те, че всичко е театър.
Аз истината казах ти така.
18.05.2009г
© Елеонора Княжева
Със Господ имам малко странна връзка -
ту карам Му се, ту Го възхвалявам.
И ако някога „отгоре” ме напръскат,
се сещам, че в едното прекалявам.
Не съм от често влизащите в църква,
но моят храм е кътче във сърцето.
А то човешко е и често бърка...
Тогава моля, както е прието,
да ми покажат истинските порти,
които за малцина се отварят.
Забравям за човешката си гордост
и за гнева си пагубен забравям.
И някой път, преди петлите будна,
когато ми е нервно и тревожно,
си мисля, че на друг му е по-трудно,
и с радост би облякъл мойта кожа.
Понякога се чувствам закъсняла
за влак невидим на незнайна гара,
че някак времето за мен е спряло
или накриво е застанал зарът.
Не смея вече да си пожелая
към по-добро промяна да настъпи,
от страх, че тъй ще предизвикам края
на нещо друго, дето ми е скъпо.
Не искам с други кръста си да меря.
Най-злият враг е най-добър учител.
Не съм отличничка на Господ във тефтера,
но ще Го гледам право във очите.
15.05.2009г
© Елеонора Княжева
За близките понякога сме чужди -
нехаят те за нашите тревоги.
Дори не подозират, че сме в нужда,
душите ни че тичат босоноги
и чакат знак, че някой ще ги чуе,
вратата към огнище ще открехне,
нозете разранени ще обуе,
макар с поовехтели стари чехли...
Душите ни, задъхвайки се, тичат...
Вратата се отваря закъсняло...
понякога. Тогава, в миг едничък
си спомня някой: в космоса сме цяло...
26.04.2009г
Избрана бе заради много прилики -
като клониран втори шанс за щастие.
Коса. Очи. И поглед. Даже мимика.
И бонусът - човешка съпричастност.
Вървеше гладко. Всичко бе планирано.
Ала не щеш ли: развали му празника.
По сходствата единствено избирана,
не бе видял една, но важна разлика...
1.05.2009г
Усетих – умори се моят ангел
от глупостта ми вечно да ме пази.
Декора да изгражда идеално,
когато нова тръпка ме полази.
Да ми показва знаци и табели,
а аз нехайно да ги подминавам...
Омръзна му с кахърите си бели
ежеминутно да го занимавам.
Сърцето, каза, вече го боляло,
и закачи крилата си в килера.
Помолих се за него, обещала,
че вече не ще вярвам на химери.
А той ми се усмихна и поклати
с неверие главата побеляла:
Това ти е урока и съдбата –
да се разпадаш, но оставаш цяла.
11.05.2009г
За любов - венец трънен.
За приятел - секира.
Който сее - не жъне.
Който дава - умира.
Все се молим с причини
пред плътта Му разпъната
и в гърлата горчи ни
от оцета по гъбата.
Ала сетне си тръгваме
светостта не пожънали.
За любов - венец трънен...
А за свините - жълъди.25.04.2009г
