от глупостта ми вечно да ме пази.
Декора да изгражда идеално,
когато нова тръпка ме полази.
Да ми показва знаци и табели,
а аз нехайно да ги подминавам...
Омръзна му с кахърите си бели
ежеминутно да го занимавам.
Сърцето, каза, вече го боляло,
и закачи крилата си в килера.
Помолих се за него, обещала,
че вече не ще вярвам на химери.
А той ми се усмихна и поклати
с неверие главата побеляла:
Това ти е урока и съдбата –
да се разпадаш, но оставаш цяла.
11.05.2009г
