четвъртък, 14 май 2009 г.

За близките








За близките понякога сме чужди -
нехаят те за нашите тревоги.
Дори не подозират, че сме в нужда,
душите ни че тичат босоноги
и чакат знак, че някой ще ги чуе,
вратата към огнище ще открехне,
нозете разранени ще обуе,
макар с поовехтели стари чехли...
Душите ни, задъхвайки се, тичат...
Вратата се отваря закъсняло...
понякога. Тогава, в миг едничък
си спомня някой: в космоса сме цяло...

26.04.2009г